http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=124&aid=3153

Сп. Тема

Брой 51 (270), 25-31 декември, 2006

Интервю на Таня Джоева

Господин Тодоров, в интернетсайта ви www.vladislavtodorov.com стои “закачена” декларация с личния ви почерк. Годината е 1991 г. , но посланието и днес трябва да говори много за вас и за времето, в което още живеем. Там пише: “Това, за което смятам себе си за лично отговорен, е фактът, че кръстът, който се озова в ръцете ни, ние (аз) използвахме като тояга, с която прескочихме границата”.

Преходът у нас изглежда свършва, макар че още се спори за верността на тази теза. Ако използваме вашата метафора, може ли тоягата отново да се превърне в кръст?

- Изявлението ми тогава имаше своето конкретно основание. Страната се отвори и много народ се изнесе навън. Каузата на една малка част от интелигенцията да опонира на властта изведнъж изчезна. Някои напуснаха страната с утопичната идея да станат граждани на света. Други се заеха да строят младата ни демокрация. Много от тях влязоха в СДС, в парламента, заеха се да правят политика.

Кръстът или с други думи интелектуалната и морална алтернатива, който малка група хора се опитваше да представлява по времето на комунизма, послужи за средство да се потърси друга, далеч не така общочовешка и съкровена кауза.

Какъв кръст носехте вие?

- Кръстът никога не е бил нечий личен. Беше колективен, доколкото се носеше от една малка софийска, академична и артистична клубна среда. Клуб “Синтез” например се опитваше да говори не по законите на официалния комунистически език, носеше кръста да се говори опасно, да се гледа властта право в очите, да не се спестява истината.

Чуваха ли вашата истина?

- Широко -- не. Тази среда беше умишлено затворена, официално неоповестена, маскирана. Не сме имали амбицията да се популяризираме, а да съхраняваме в малки общности някакви “големи” неща. Може да се каже, че се мислехме за живата част на иначе умъртвената в комунизма интелигенция. А интелигенцията носи групов кръст и нейните членове имат групова идентичност и групова кауза. Разпадът в тези групи доведе до разпадане на кръста.

Кога започнаха да закърняват идеите на клуб “Синтез”?

- Веднага след промяната. Медиите се отвориха напълно за тази среда и тя се отвори към тях и директно нахлу в публичното пространство. Някои рязко напуснаха пашкула, станаха медийни звезди и започнаха да определят езика на политическото говорене. Смени се режимът, в който въпросната среда вирееше, и тя изпадна в криза, взехме да се разотиваме.  Стана безсмислено да се събираме полутайно, да се правим на полунелегални и да носим един вече сувенирен кръст. Демокрацията, отварянето на медиите, свободата обезсмисли носенето му. 

Вие защо прескочихте границата?

- Голямото ми гражданско разочарование от вече свободна България дойде с първите парламентарни избори. Гласът на народа върна компартията във властта. Аз мислех, че е въпрос на свободен избор, за да може да се отръска България от миналото си, а тя свободно се заключи в него. Аз лично тежко преживях този факт и потърсих бъдеще другаде.

С членството в ЕС от 1 януари разделяме ли се с миналото според вас?

- Не. Един човек, една нация или общество не може лесно да се раздели с миналото си, особено когато то е травматично. Травматичното минало обикновено се влачи като газена кутия, която дрънка по пътя към Европа.

Кои социални слоеве най-силно усетиха несправедливостта на прехода?

- Обществото все още живее с две големи травми. Комунизмът нанесе първата, и антикомунизма я изговаря, за да я лекува. Преходът нанесе втората. Многото неприлично обедняха, малкото неприлично забогатяха. Появиха се две Българии и популизмът хвърля една срещу другата. Втората травма все по-категорично иззема мястото на първата и популизмът изтласква антикомунизма от сцената. Това са две идеологии на травматичния колективен опит, от които България няма скоро ще се отърве.

Каква е разликата между американския “looser” и българския “looser”?

- Става дума за нещо като некадърник или загубеняк, но не непременно бедняк. Това е човек, който проваля себе си, човек оказал се никой в опита си да стане някой.

В българската реч се наложи като обозначение за човека, който по време на прехода не успя да се адаптира към новите икономически и социални изисквания. Лична ли е вината на българския “looser”?

- По скоро не. Преходът създаде мнозинството на загубилите. Такъв тип кризисни ферментации пораждат висока социална утаечност или масово отпадане. Няма как по време на радикален преход да не се утаи и заблати едно загубило мястото си човешко мнозинство.

Естествено ли се роди популизмът у нас?

- Да, доколкото превръща травмата на прехода в обществено говорене. Популизмът е антиелитен. Елитът е заподозрян в заговор срещу народа, в противонародна злоупотреба с машината на държавата. Когато това стане очевидно за всички, популизмът добива основание. А подобни очевидности в България има доста – народът се чувства обран в собствената си държава от редица правителства, партии и партийни сговори.

Как се вижда България от САЩ?

- В САЩ трудно може да се разбере, че я има България. Явяваше се покрай иракската криза, когато бяхме член на Съвета за сигурност. Оттам насетне България беше снета от новините. За да бъде информиран, човек трябва специално да следи български новини и да ги споделя с други българи, а това все по лесно става доколкото българската общност в чужбина става все по-голяма, по-организирана и по-свързана.

Представата за българина зад граница е, че предпочита да бъде единак или да се впише в общността на страната-домакин. По-солидарна ли е вече българската емигрантска общност?

- Психиката на емигранта е особена. Човек трябва да се справя сам в един голям, студен, чужд и често враждебен свят и поради това фанатично цени личния си опит, личния си успех или неуспех, личната си история. Всеки има правото да счита себе си за отправна точка към всичко останало. Добре споени общности трудно се съставят от първо поколение емигранти с уникални съдби. Но когато се натрупа критична маса хора, когато дойде второто или третото поколение, може да се появи реална диаспора, която налага себе си и ражда свои представителства.

Рано ли е да се надяваме на българско емигрантско лоби в САЩ?

- Лоби в пълния смисъл на думата все още няма, има отделни лобисти.

Лобито е организирано и координирано усилие на емигрантската общност да влияе на политиката на страната, в която живее, спрямо интересите на страната, от която идва. Може да го има, когато възникне общност и тя създаде свое присъствие в елитите на съответната страна, с други думи достатъчно учени, икономисти, бизнесмени, журналисти, публични фигури и др. Присъствието в елите е задължително за формирането на лоби. Едва след 1991 г. стана възможно българите свободно да пътуват, да учат в чужбина, да остават и там да се развиват, стана възможно българина свободно да строи кариера навън. А там или трябва да изобретиш бизнесмодел, с който самостоятелно да пробиеш, което само по себе си никак не е лесно, или да се катериш и изкатериш по стълбицата заедно с станалите – да завършиш университет, да вземеш степен, да минеш през пазара на труда, да пораснеш в йерархията, да се наложиш и т. н. Това все по-видимо става, защото все повече българи го правят и то доста убедително.

Наивно ли е сега упованието, че намесата на САЩ може да реши благоприятно случая с осъдените на смърт български медицински сестри  в Либия?

- Не е наивно. САЩ и международната общност могат да оказват натиск, но не безкраен и не безусловен. В един момент България ще трябва сама да се справи с лошите новини. Либия е диктатура от най-суров вид. Общественото мнение там се формира тенденциозно и манипулативно във връзка с интересите на диктатора. Този хронично дълъг, световно огласен, инфарктен, дефакто политически процес не може да бъде решен в полза на България от никой либийски съд, а единствено с извънреден акт на добра воля на Диктатора. Нищо чудно в последния момент “Той” да ни помилва, за да извлече максимални дивиденти за себе в лицето на великите сили.

Има ли информация в американските медии по този случай?

- Спорадични. Откакто международни институции се ангажираха и призовават за бързото му решаване. Не бих казал, че американското обществено мнение е информирано.

А влияе ли американското обществено мнение върху американската политика?

- Много. Но България е слабо разпознаваема страна за него. Какво остава за един чужд съдебен казус, гордиев възел, който не Америка ще трябва да разсече.

Кой би трябвало да информира американската общественост за българския казус?

- Дневният ред на американското общество в момента е силно обременен с въпроса за Ирак, с това какво да се прави с тази загубена война, с този грандиозен провал. Не мисля, че в подобна ситуация българският случай може да прозвучи сериозно.

Макар и отдалеч, следите политическите събития в България. Защо се разочаровхте от ДСБ, чийто учредител бяхте преди 2 г.?

- Процесите, които започнаха в партията от самото й създаване, показват, че моята лична тревога и разочарование, са били основателни. Гражданският проект “ДСБ” е фалирал. Поради редица изборни провали партията е изпаднала в електорална безтегловност. Последните социологически изследвания показват, че има опасно белене на твърдото ядро.

Но какви са причините за отлива и за личното ви разочарование?

- Лидерът и лидерството. Всичко, което става в ДСБ, за добро или за лошо, произхожда от лидера. Там друго няма.

При създаването на ДСБ обаче вие възлагахме големи надежди на този политически проект именно заради лидера?

- Така е. Тогава считах, че Иван Костов е човекът, около който можеше да възникне достатъчно сериозна сила в електорално отношение. Той сложи основите, на които за жалост нищо впечатляващо не беше построено. Надявах се да бъдат отгледани нови лица в политиката, които да разширяват влиянието на партията за сметка на негативите, който нейния лидер носи. 

Оказа се, че той гарантира известен електорален минимум на партията, но заедно с това обрича разширяването й. Ако мога афористично да се изразя, става дума за един все по-голям лидер на една все по-малка партия.

Защо ДСБ не разширява влиянието си – не търси съюзници или избягва промяната в политическия си стил?

- Бях противник на коалициите в дясно. ДСБ можеше да играе сама и можеше да има успех, ако беше изградила в себе си правилен лидерски контекст, ако беше наложила нови лица и нов тип говорене, ако бе вкарала в разговора разочаровани сини избиратели, ако бе направила опит да влезе в дневния ред на хората, а не да налага дневния ред на лидера си и неговото семейство, неговите ниви и поминък. Иван Костов трябваше да създаде наследство, ново поколение, различно от него сини политици. “Новото” поколение, което той лично и със сила наложи, беше Димитър Абаджиев. Знаем какво се случи с него – дясната ръка на Костов беше отсечена от Борисов.

Изтеглянето на съдебния иск срещу Бойко Борисов беше голяма политическа грешка, от която партията не само че не извлече полза, но пое сериозна морална щета. Доказа го изходът от президентските избори.

Има ли в България средната класа, на която десницата да се опре?

- Всяка непопулистка партия, която се стреми да формира електорално мнозинство, би разчитала на средна класа като своя социална база. Средната класа в САЩ не е собственост нито на десните нито на левите. Дали я има, или я няма, би било в полза или в ущърб както на едните, така и на другите.

Дясната политика не се изчерпва само в икономическо представителство на класа или прослойка. Става дума за етически и светогледни  принципи, за морална нагласа, за голяма идея за човека и неговите съобщества, за това къде се вижда силата на една нация – в общностите или в държавните институции, за това как се генерира, разпределя и преразпределя националното благо и в името на какво става това. 

Доколко причината за кризата в десницата е в самата десница?

- Антикомунизмът изигра своята голяма роля, защото изпълни историческата мисия да наложи преориентиране на страната на Запад, към НАТО, към ЕС, към пазарно устроения свят. Това я извади от пост съветските схеми и великоруското влияние. Тогава антикомунизмът формира нов елит, морално и интелектуално алтернативен на бившия. 

След като преориентирането е вече факт, антикомунизмът може да играе само малка роля като човърка травмата на намаляващо число хора. В следствие на това “синьото” олеква електорално. То престава да ангажира съзнанието на повечето и мобилизира едно отиващо си поколение на най-силно уязвените.

Травматологията на прехода наложи популизма, който е на път да изхвърли антикомунизма от играта. Класическото синьо бива обезсмислено, обезцветено, изплискано от популистката вълна.

Какви са шансовете на Бойко Борисов и на партията ГЕРБ да измести напълно класическото синьо?

- Настроен съм скептично към инициативата на Бойко Борисов. По неизбежност партията му ще бъде лидерска и ще се влияе от отговора на въпроса -- Кой е Борисов? -- във всеки даден момент, а Борисов може да бъде много, най-разноцветни, едно с друго не съответни неща. Ефектът на умората от него ще се прояви по-скоро рано, отколкото късно.

.

В последното си интервю пред “Панорама” Ахмед Доган направи изявления, които породиха редица коментари. По-незабелязано мина твърдението му, че бъдещето е на лидерските партии – и у нас, и в Европа. Има ли основание лидерът на ДПС?

- Зависи от страната и контекста. БСП не е лидерска партия. Мина през какви ли не кризи. Беше обществено отречена. Но успява да регенерира от пепелта. Тя се съхранява не чрез втвърдяване около лидер, а по принципа “изхвърляй след еднократна употреба”.

Защо десницата не успя да направи партия, която да възкръсва?

- Бъдещето на партиите и запазването на електоралната им тежест зависят от две неща – интерес и очарование, едното рационално другото ирационално състояние. С други думи, доколко харизматичният лидер може да очарова електорат и до каква степен партията може да създава и да управлява клиентелни мрежи. 

Клиентела се гради като се преразпределя власт – местна или централна. Когато една партия не може да предлага власт, клиентелите биват прекупувани от тези, които могат. Това се случва сега с все по-бившата синя клиентела. СДС няма харизматичен лидер в степента, в която ДСБ го има, но пък има по места една все по-разнебитена мрежа на интереси.

При ДСБ е налице незаинтересовано очарование от лидера подсилвано от омраза към врага.

Когато една партия не е лидерска, какъвто е случаят с БСП, тя може по-гъвкаво да оцелява в кризисни ситуации, може лесно да се измисли наново, да внуши промяна, да направи новина, да се дели на крила, да създава алтернативност вътре в себе си и така не само да се запазва, но и да става по-голяма.

Изчерпва ли се харизмата на Иван Костов?

- Зависи кого питате. Според мене – тя видимо гасне.

Има естествена умора от всеки един лидер. Навремето в САЩ много се говореше за Клинтънова умора. Харизмата не е вечно свойство. Тя има своя максимуми и после упада, така да се каже -- писва. Българските примери ясно го доказват. Лидерът трябва да може да се оттегли в апогей, ако мисли за просветено наследство, а не за безпросветен край.

Преди години Иван Костов нарече ДПС “проклятието на България”. Сега някои казват, че Костов е проклятието на десницата. Имат ли основание толкова крайни и остри твърдения?

- За каква десница става дума? Иван Костов няма какво повече да проваля. Електорално десницата е пренебрежимо минимална. Силно се съмнявам, че след местните избори, когато клиентелите на СДС напълно ще бъдат прекупени, а твърдото ядро на ДСБ съвсем ще се обели, тези две формации ще могат да влязат в Народното събрание.

Повод за обществена равносметка ли е датата 1 януари 2007 г.?

- Разбира се. Би било редно да си кажем откъде идваме и накъде отиваме. За мене това е дата, която СДС някога поиска, а БСП днес достави. Между тези две събития е разположен разказа за прехода, за това как стана така, че сините поискаха, а червените доставиха.

Вместо разказ за прехода вие написахте първия си роман на български “Дзифт”. Защо черен?

- Запален съм по четене на черни романи и изведнъж дойде момент, в който, поради въпросните очарования и разочарованията, пред мен се отвори възможността да проветря радикално главата си. Заех се с нещо, което ми достави пряко удоволствие, нещо, което изцяло зависеше от мен, нещо напълно аполитично и безидейно.

Казано на шега, проветрихте главата си от българската политика и ДСБ с един черен роман.

- Може да се каже... да, в някакъв смисъл черният роман ме накара да гледам по-светло на света.

Черните романи, казахте, не са популярни в България. Какво е характерното за този жанр?

- Без да разказвам сюжета, този вид черен роман, към който аз се придържам, предполага обречен от самото начало герой идващ от социалните низините, изпаднал човек или “looser”. Той има план за постигане на щастлив живот и отчаяно се опитва да го осъществи, но в хода на действието загубва всичко. Тези герои са обречени поради коварството на така наречената “фатална жена”.