Новите десни или как е възможно ново дясно мнозинство
България потъва в блатото на политическото безмълвие. Говоря за многозначително ниската избирателна активност, тези дни и през юни. Категоричен е отказът на хората да участват в какъвто и да било разговор с партийни централи, да участват в политическия процес. В критичната ситуацията, в която се намира както страната така и столицата, демонстративното неучастие, самоналоженото негласуване може да се окаже твърде опасно. Натрупва се широк електорален резерв с непредвидимо поведение, който всеки момент може да се задейства от случайно политическо подстрекателство. Задълбочава се декласирането на цялата политическа класа, която днес може да парадира единствено със снето си доверие.
Часът на истината за десница удари и въпросът днес стои така: Коя е “старата” и коя -- “новата” десница? Каква е отликата?
Новите десни схващат, че доверието отдавна вече не е пост-комунистическа даденост и че то може да бъде както дадено така и отнето. В традиционно синя София, сините гласове взети заедно се оказаха по-малко от червените. В тази ситуация, ДСБ се оказа не просто първата, а единствената реална политическа сила в дясно. Какво означава това за всички десни, включително и за самата ДСБ?
Стратегическото усилие на ДСБ от парламентарните избори насам съвсем не беше обединение или окрупняване на десницата, а секвестиране на дясното пространство, превземането му с взлом и придобиване на наемателите в него. Опитът за това започна с един хитроумен фал-старт в началото на софийската предизборна кампания, с преждевременното и безапелационно обявяване на своята кандидатура за кмет с надеждата това да предизвика спонтанен аборт на всеки друг алтернативен десен кандидат.
Възможно ли е окрупняването на десницата да се проведе от ДСБ или чрез едногласна втвърдена партийност? След парламентарните избори, ДСБ се самоназова “нова десница” и на фона на всеобщия смут в СДС, в това имаше известен смисъл, но за кратко. Съдена по своя партиен живот, идеология и политически манталитет, днес ДСБ е сведена до един малък костелив къс стара десница. ДСБ функционира по модела, със езика и организационна рутина на старото СДС – по силата на безалтернативен патронаж, демократичен централизъм, монологична говорна среда, щурмовщина и жертвен антикомунизъм. В ДСБ се наблюдава процес на самозатваряне и барикадна кампанийност, както в парламента така и в публичното пространство. Това води до антикомунистическо теснячество, което ефективно стеснява подкрепата на партията като радикализира формата и езика на протеста. В ситуация на относително стабилна парламентарна демокрация и климат на договаряне, това може да се окаже пагубно.
Кои са новите десни и как ще ги разпознаем? Три са отликите.
Първо: заемане на категорично разобличителна позиция спрямо Царя като основен, но не опонент, а имитативен претендент за част от дясното пространство. Не БСП, а Царят позьор, който не опонира, а подмамва с имитации, е реалното предизвикателство за новите десни, защото застрашава с подмяна, а не с конфронтация. Изборите и политическият процес в Германия легитимираха сътрудничеството на десни с леви в името на националните идеали. По подобен начин, Царят днес се опитва да твърди, че въпреки участието му в управляващата коалиция, той според възгледите си стои център-дясно. При евентуален разпад на наличната коалиция и скок на Царя в дясно, това би пратило малките десни котерии в периферията на политическото пространство. Това би довело до пределното им втвърдяване, за да не се смият те в царското движение, последвано от свиване -- до окончателно изчезване.
Днес, реалната сила на ДСБ спрямо СДС е в една разобличителна позиция към Царя имитатор. В СДС обаче тече преобличане на невестата и предстои да видим кога и как точно ще бъде връчена тя заедно с малката си зестра на Царя. В това се състои една от разликите на новото от старото – справянето с имитатори, а не с праволинейни комунисти.
Второ: необходима е полемика, която да изработи универсален хуманистичен език и десен общочовешки възглед, който да не предпоставя исторически антагонизъм като основание за съществуването си. Този възглед ще се изгради с превъзмогне на стария травматичен опит, натрупан във времена на тоталитаризъм последвани от безогледен преход, и с отказ от антикомунистическия заклинателен жаргон. Антикомунизмът не е въпрос на обособен възглед, а на травматично възникнал манталитет, на реактивна непоносимост на хора към хора. Антикомунистическо сектантство затормозва окрупняването на десницата, то няма капацитета да състави новото дясно мнозинство в България, защото има за аудитория на едно отмиращо малцинство.
Отварянето на посланията, програмните постановки, езикът на десницата за света намиращ се отвъд омагьосания кръг на синьото теснячество би я отворило към мнозинствата, към тези които търсят да видят в нея бъдеще, а не задъхано преиграване на едно травматично миналото.
Модерният десен проект би почивал на хуманистична нагласа, на възглед за човека и неговия естествен жизнен свят, а не на историческа обремененост и патологична омраза. Как да изречем този проект, когато езикът ни е опустял, задръстен с вторичните суровини на клетвено-експертната фразеология, които партийните централи бълват. Възмогването е дело на личности, които внушават устойчив мироглед и морална цялост, а не на протежирани апаратни герои с престорени лица.
Трето: необходим е вътрешно разногласен полемичен партиен живот по повод конкретни десни политики, послания и каузи, режими на враждуване и съюзи с останалите политически субекти. Окрупняването на десницата ще се случи чрез полемика, не по команда. Лидерски партии от отцепници пречат това да се случи – те са обречени да бъдат малки, застойни и апаратно втвърдени. Това стеснява тяхната периферната електорална подкрепа, необходима за печелене на избори, и води до умора на твърдия електорат. Лидерът се опакова в свой вътрешен партиен кръг с ефект на говорещо вълшебно огледалце, което затваря за гражданските енергии придадената към него партия. Окрупняването на десницата може да се състои единствено чрез инициативно политическо многогласие, а не с апаратно оркестриран демократически централизъм.
Шансът на новата десница са “фракциите”, а не партийните окопи.
Спомнете си БКП – болшевизацията на компартията преминава през забрана на фракционерството и неговата публична демонизация. Не без друго, в ситуация на преход, отварянето на БСП мина през вътрешното й роене на фракции, течения и крила, което само по себе си създаде условия за деболшевизацията й. В момента БСП изглежда да е най-многогласната партия. Така тя запази целостта си и електорално се възмогна.
Като партия, БСП игра най-силно на първия тур в синя София чрез свой партийно издигнат кандидат, който обаче се разпознава като вътрешно опозиционно, фракционно лице. Подобен е образът и на Генерала, който също както Дончева сам по себе си образува фракция поставен в партиен формат. И двамата кандидати имат мажоритарен потенциал именно по тази причина, по силата на своя “фракционен” образ.
В една голяма модерна дясна партия лидерът не играе вожд. Той е избран, за да оглави едно динамично инакомислие формиращо фракции, крила, течения и така да управлява постоянно менящото се партийно статукво. В една парламентарна демокрация, фракционерството е въпрос на нормален партиен живот -- за да няма застой, за не стихва спорът, за да не изсъхват идеите на корена си. Обновата идва по силата на аргумента, а не на апаратната маневра, защото това държи хората будни и ги въвлича в политическия процес. Фракциите по естествен път включват, а не изключват електорат и така разширяват партийното влияние. Втвърдяването прави обратното – то свива.
Фракциите привличат гласове, защото отварят партиите към едно дейно и разнообразно в характера си човешко мнозинство, така както разнообразието на пазара увеличава консумацията. Едно полемично ярко многогласие, което може да формира крила, течения, и фракции ще ни спаси от изчезване.
Новата десница ще възникне в спор, а не заклинателно. Новите десни ще се родят във фракциите по съвест, а не в окопите по команда или в колелата на апарата по функция.
30/10/2005
в. Дневник
Колонка: Antidote
Избори по време на гадене
“Баста!” изреваха в едно гърло 400 хиляди души с мътен поглед. Други, подобни на тях, избраха да не гласуват, което прави половината от тези с право на глас. Дошло е време парламентът да си даде сметка за мащаба на собствената си непредставителност, а политическата класа да се види набита в очите на безмълвно протестиращите мнозинства, които й биха дузпата наречена Волен Сидеров.
Няма без-откатна политика -- политика, в която тези, които избират, да не бъдат в някаква степен ритнати от тези, които са избрани. “Атака” е името на един контра-откат. “Атака” направи видима фашизоидната гримасата на едно евакуирано в кучи задник население -- завлечено, глобено, оцеляващо морално и материално. Това е цената на прехода – масови пристъпи на погнуса и бълнуване на яве за незабавна саморазправа с цялата държавническа сган, с хлъзгавата червено-синьо-жълта партийна тения, с организирано затлъстяващия парламент. “Атака” се оказа ведрото, в което разнообразен, но еднакво погнусен народ най-сетне повърна вкиснат стомашен сок след петнадесетгодишно сподавено гадене. Това ведро сега пазим да не се разплиска.
Едно общество не може да стои единно когато в него владее безогледен ламтеж, политически мотивиран или съвършено сляп. Едно общество може благополучно да се множи по силата на етически кодекс, защото етиката удържа продуктивната свързаност на хората във времето. На българската национална общност не и достига това, което се нарича етос -- етически завършен характер. Етосът е характерно и устойчиво съчетание на всеобщо споделени ценности, културни поведения и светогледни нагласи на един народ. Етосът съхранява народа във времето и го пази от само-разруха. Когато интересът на отделните лица започне да работи в противоречие на националния етос, започне да разпада и обезценява общността, идва момент на импулсивно-чувствено отзоваване на скапаната власт и експлозивна воля за колективно достойнство. В подобни случаи национализмът се явява като панически опит на едно лумпенизиращо се население да надвие моралния недоимък. Така, не преднамерено идеологически, а напълно компенсаторно може да бликне национален сантименализъм. Но веднъж станал афективен, той може да захрани някоя готова идеология.
Подобен национализъм възниква, за да трансформира масово споделени чувства за малоценност, подозрението че си безвъзвратно прахосан и употребен, че си бил източен, преметнат и обезчестен. В тази му сантиментална форма, национализмът имагинерно връща достойнството на унижените, утехата на угнетените и благото на нищите. Нещо повече, той морално спасява обичайните заподозрени – жалките отломки на партийните номенклатури, разпилените винтове на репресивния апарат, местните сатрапи обрасли с безмозъчна мускулатура. Национализмът е патетична форма на реабилитация на много мръсни пари и разнолик, но еднакво бастисан човешки фактор. Той провокира вторична ферментация на утайката. Но нация не се възражда с атомна електроцентрала и не се храни с вмирисаната плацента на “националния капитал”.
2/07/2005
Нация от мастило
Не е тайна, че на човек, живял достатъчно дълго в чужбина, в един момент започва да му липсва България, но не в лицето на съвкупния български народ. Липсват му близките. Липсва му общността, която е напуснал и на която дължи себе си и в този смисъл й принадлежи. Липсва му това съобщество на реални хора, които той знае по име и е познат с името си сред тях.
Нация, народ, народност -- това са все имагинерни тела, литературни конструкции, стратегически видения родени в исторически ситуации на оцеляване, на пределни изпитания, на жертвен подвиг, все неща възникнали през деветнайсети век с възгласа “свобода или смърт”, с волята за независимост, неща калени във войни и катастрофи. В нашия случай става дума за литература, от чийто мастилен масив извират реки от реална кръв, за да задвижат воденичния камък на българската суверенна държава. Когато изписаното мастило в името на един народ се слее с пролятата кръв за него получаваме смолата, която слепва хората в нация. Така, ако един ден на някой някъде му притрябва народа, той се обръща към Ботев, Вазов и Алеко, за да си го набави. Цялостните състояния на един народ са ни дадени в събирателни образи и в нищо по-реално.
Кои сме ние днес и с какво живеем като народ? Ако се огледаме по-внимателно ще видим, че в България е започнало да се случва това, което става отдавна навсякъде – рязко намалява производството на литературните ферменти на националната съзнателност, линеят събирателните образи, пресъхва мъзгата на високата книжовност. Националните литератури и изкуства са на отмиране за сметка на хаотично зараждащата се проза на едно многолико и многоцветно човечество поставено в условията на глобален книжен пазар. Броят на преводите на един автор са станали по-важни от броя на читателите в собствената му страна.
Българската “национална” литература свърши с комунизма -- последният за нас етап с поетически обагрена мисия и идеологически накалена свръх-задача. Симптоматичен е фактът, че дори днес, след петнадесет години преход, авторитетите в областта на писането и тълкуването са все хора добили мастития си вид по онова време, било поради или въпреки режима. Кои са днешните книжовници и каква е ползата от тях? Коя е днешната ни национална литература, чийто редове шептят или скандират народните уста? Какво от нея е взето в училищата и какво от това може да ни помогне да се съхраним, оцелеем или преродим? Вероятно нищо, но не защото сама по себе си съществуващата словесност за нищо не струва, а защото българите се намират в друга, некласическа ситуация, в момент на ускорено интегриране в една мозаечно съставена международна общност, а не на освободително отделяне. България не е тръгнала на смъртен бой, окървавена и опожарена, опълчена срещу беснеещ враг. Не просто България, светът е станал друг. Тук би било редно да цитирам пророческото изявление на един бивш министър на културата, който някога каза, че всичко написано след десети ноември ще се числи към пост-модернизма, а в пост-модерния свят националните литератури се разбягват.
От България днес се изисква да се справя, но не с поробител, а със собствената си неуправляемост, с риска, който тя представлява за другите народи в усилието си да присъства равноправно сред тях. Тя се стреми да принадлежи на едно съобщество, в което, за да перифразирам Адам Смит, действа невидима ръка, която прави така, че когато един негов член търси да реализира ползи за себе си, с това той прибавя към благото на всички. Обратно на тази невидимо благодетелна ръка, видимо патетичните изблици на национализъм днес правят така, че една страна, търсейки имагинерната си самородност, реално да вреди колкото на другите, толкова и на себе си.
Българското общество би изглеждало иначе, ако си го представим не като нация бликнала с кръвта на падналите и мастилото на поетите, а като плетеница от разнородни общности -- етнически, професионални, религиозни, възрастови, т.е. като сложно-съставен жизнен свят, а не като жива картина в края на “Хъшове”. Вглеждането, но не в екстатично застиналата образност, а в живота на общностите ще ни накара да познаем реалния размер на разрухата настъпила в обществото ни през последните петнадесет години. Преходът е историята на един системен правителствен провал по отношение на човека, семейството и общността за сметка на приватизацията на мощности от мъртъв железобетон, бичме и ламарина. Човекът е ресурсът подложен на най-безстопанствено и безсъвестно прахосване. Станахме свидетели на невиждано пропиляване на хората и разпад на техните естествени съобщества. Човекът като върховен предмет на всяко възможно управление беше сведен до саможив отпадък. Не нацията от мастило, а живото гражданство и неговата естествена среда – семейството и общностите, плаче за спешно реанимиране.
Днес, в ситуация на галопираща Атака, е станало необходимо да се гарантира честа на всеки човек, като незабавно бъде инкриминирана всяка възможна форма на подстрекателство към насилие и организирана саморазправа на едни хора с други на основата на възглед, раса, вероизповедание или каквото и да било друго човешко различие. Защото честта обича различието, а не приликата.
9/07/2005
Да вземеш, за да нямаш
Езикът има свойствата на това, което древните наричали “фармакон” -- отрова, която може както да лекува, така и да разболява в зависимост от дозата. Когато езикът се изтърка, той губи способност както да трови, така и да съвзема. Той престава да се чува. Банализирането на езика води до стерилизиране на сетивата, което лишава публичността от граждански фермент.
Днес нарастващо число експерти си служат със сценарно-игрови език, за да разглобяват и сглобяват политическата интрига, хипотетично да я надстройват докато тя се завърти в порочен кръг. Насреща им, вулгарен и метафорично замърсен, ехти гласа на Волен. Той ни тъпче главите с касапски метафори, за да събуди стадния инстинкт у нас. А гражданите искат да бъдат въвлечени в процеса на договаряне на собствената си управа, но не така хипотетично-игрово и не така екзалтирано-стадно. Защото едното представя политиката като система от сценични и задкулисни машинации, а другото като бушуваща орда. И в двете гражданството не е взето предвид.
Гражданската позиция е тази позиция, която може да има актуално санкционираща сила, морална или формална, по отношение на безотносително реални, а не сценарни политически въпроси. Например това, че вместо с конкретни политики, които биха имали определим ефект върху всекидневния живот на общностите, публичността твърде дълго е занимавана с враждуващи тясно партийни манталитети, с вождизъм, с идиосинкразиите на разнообразни парламентарни особи, с отколешна политическа непоносимост, която от изхвърлена от историята отива в царството на психопатологията.
Например следният въпрос за мен отдавна търси своя публичен отговор или поне трайно внимание: Каква е идеята на българина за общо благо и как конкретно се описва тя? Не за национален интерес и не за национална сигурност, не за национален футбол и не за национална кухня, а за общо благо -- за благото, което се ражда в усилието на индивида да живее по-добре морално и материално в своето семейство, а семейството в общността, и общността в обществото -- все семействени кръгове от себеподобни, на които естествено принадлежим. Какво конкретно се върши, но не от държавата, а от едно или друго партийно обусловено управление, за да се увеличава това благо като се има за основен партньор българина и после всички останали, по начина по както той може да бъде максимално продуктивен в собствената си среда? Какво стои в основата на общото благо, покупко-продажбата или етически кодекс като система от санкциониращи императиви.
Една древна мъдрост гласи следното: “Това, което можеш да купиш с пари, за нищо не струва.” Или иначе казано: “Само това, което не се купува, си струва.”
Какво у нас не е за продан? Тук всичко се купува и следователно за нищо не струва – съвестта, доверието, гласа, лицето. Ценностите имат монетарно клеймо, което им взима силата. Далаверата е формирала всенароден манталитет и всеобщовалидно мнение за нещата от живота, или както казват древните, докса. Лице в лице с нея, моралът е превърнат в очебиен парадокс. Ето, по силата на този манталитет, главата на София крещящо се вмириса, загни и шумно цопна в помията дето сама избълва. Пъргава лъжа се проточи по лицето на кмета и нагло бръкна с опашка в носа му. Затова днес той ползва тази препарирана усмивка, за да си скрие лицето.
Как наричаме тези, които си губят лицето, а не ума? Имаме ли диагноза за тях? Прибират ли ги някъде, някъде другаде освен в парламента. Имунизират ли ги някъде, някъде другаде освен в парламента. Епидемично ли е лицемерието? Болка за умиране ли е мерзостта? Може ли да медикализираме моралната безкачественост? Иде ли насреща ни медицински преврат? Дошло ли е време президентът да се обади на линейките да дойдат? Изглежда не, но все пак сме склонни да си го мислим, да си го представим, да го видим като че ще стане, защото го искаме да стане.
Затова днес се намираме в ситуация на Атака, която нахлу на сцената с воля за саморазправа -- не да раздава, а да отнема вече раздаденото, не да награждава, а да наказва, да мрази и бие и с огън и жупел да право-раздава.
Тази наша днешна орисия намираме шифрована в мита за Хюбрис и Немесис. Хюбрис е древното име на самодоволството и самозабравата. По силата на провидението обаче, Хюбрис е обречен да среща Немесис – древното име на възмездието и разправата. Парадиращото самодоволство, самозабрава неизбежно водят до зрелищна разправа, която в античността била предмет на разнообразно сценично и литературно претворяване. У нас избирателите си устройват подобно зрелище на всеки четири години. По силата на тези цикли, Виденов доведе Костов, а той Кобурга, а те Сидеров, etc.
Cui bono? или Кому това е полезно?
17/07/2005
Думи, думи, думи
В българския политически речник няма да намерим думата “щастие”. Политическият жаргон се отдръпва засрамен от нея. Тази дума е лишена от политически смисъл. Нещо повече, тя е напълно лишена от рационален смисъл, на български. Тогава какъв изобщо смисъл има тя? – Приказен. Щастието е вълшебно състояние -- невидимо, безтелесно, безтегловно, миражно. Не без друго приказките завършват с думите – и заживяха щастливо. За премеждията се разказва докато опрем в щастието, което слага край на разказа. То собствено започва там, където думите свършват. Щастието остава извън писаната книга на живота. Ако се опитаме да го впишем в нея, то ще стои нарочно подхвърлено там.
На български, словосъчетания от типа “управление на щастието” или “домакинство и щастие” биха звучали твърде нагласено и даже анекдотично. Не така стои въпросът с други континентални или англосаксонски политически традиции и техните административни езици, където щастието се дефинира като основен предмет на доброто управление, както на дома така и на държавата. През осемнадесети век възниква политическата категория “щастлив човек”. Ако приказките отказват да ни опишат този човек и неговия жизнен свят, то административно-управленските науки на просвещението се заемат именно с това.
Благото би била друга подобна категория, която пак по онова време, от метафизиката бива преместена в стопанските науки. Благо е богатството, което има благо-творен, а не разрушителен ефект върху живота на нациите поради политика на благо-разумно управление, а не на разхищение и разграбване. Общото благо и индивидуалното щастие престават да се разглеждат като метафизически или приказни състояния, защото стават пряко следствие от конкретно внедрени управленски макро и микро политики. Силата на добре устроеното общество се състои в това, че прави човека да увеличава общото благо докато вярва, че увеличава своето. Нещо повече, щастието се превръща във върховно човешко право, което държавата регламентирано опазва. Но всичко това така изречено звучи твърде балсамирано на български, може би защото у нас политическото въображение е все още в плен на Макиавели, на политиката разбрана като техника за налагане на личен авторитет, който се постулира като самоцел.
Велик е държавникът, който оставя в наследство на своя приемник една щастлива и благо-състоятелна нация. Ето ни пред още една чужда на политическия речник дума – наследство, или това, което превръща политика в държавник. Нея също няма да намерим в наръчника на Макиавели, защото наследство не се създава с машинации и клопки. Така, за да назовем държавниците, а не владетелите в съвременна България, ще ни трябва да намерим и каталогизираме наследството им. Работата е там, че политическият ни език отказва да говори за прехода в термините на наследството и приемствеността. Обществено споделената интуиция е не за наличие на наследство, не за градеж, а за грабеж. Не за процес, в който камък върху камък стои, а за разруха. Към владетелите на прехода съществува презумпция за патологична виновност. Така наследствена става единствено вината. Наследената вина е опустошителна за рода, като в древногръцка трагедия.
Държавник без да е произнесъл историческа реч или казал паметни слова не е познат. Има ли преходът своите писани или изречени прозрения, своя държавнически архив? Да си представим една библиотека, която съдържа прехода -- какво ще има да четем в нея? Нищо, защото преходът е име на машина за производство на вторични суровини. Какво ни остави в наследство Софиянски – планина от буквален боклук.
23/07/2006