ГЛАСОВЕ 22 юни, 2007

За да има изход от кризата, тя трябва да се разрази докрай

Явор ДАЧКОВ разговаря с Владислав ТОДОРОВ

- Вие сте един от учредителите на ДСБ, днес ръководството е в оставка след поредните изборни загуби. Какво се случи с този проект, можете ли да се върнете към началото и да се опитате да направите една равносметка от днешна гледна точка?

- Гражданският проект ДСБ се намира в състояние на окончателен фалит по ред причини, персонални и структурни. Резултатът е очебиен – фатално оттегляне на доверието от ДСБ. Хора от националното ръководство се одързостиха да признаят, че в очите на все повече избиратели ДСБ е престанала да бъде политическа алтернатива на тройната коалиция и ГЕРБ.
Живо помня пълните зали. В тях вреше гражданска енергия, хората се стичаха с голям ентусиазъм да приветстват формирането на новата дясна сила. Аз лично участвах в учредяването с голям идеализъм. Не без друго силата стана основната метафора на нашето политическо възникване. Преходът беше свършил. Искахме да реформираме десницата, да я направим ефективно дейна и силна в ситуацията на постпреходна България. За нас СДС беше изчерпало капацитета си да се реформира и да формира нови политики, беше се оляло. Надежда Михайлова окончателно скапа СДС след серия изборни разгроми, които тя има арогантността да присвои като победи. Ако се преизбере, Иван Костов ще преиграе политическото салтомортале на Надежда Михайлова.

- Да, но днес скептичните, да не ги нарека цинични гласове отвън казват: „Защо се учудвате, не ви ли казвахме, че така ще стане, ДСБ ще се превърне във второ СДС?”

- На това аз отговарях така: за създаването на нова политическа сила се изискваше ефективна комбинация от стари и нови сили, лица с политически опит и лица с гражданска енергия. В този смисъл аз считах Иван Костов за уникално необходим от гледна точка на управленския му опит и на това, че искахме да продължим живота на десницата чрез носителите на този опит в нея. След създаването на ДСБ Иван Костов и групата учредители трябваше да направят така, че тя да започне да отглежда нова политическа представителност и да формира нови политики през нови лица. Ако това се беше случило, ДСБ щеше да бъде голяма разгърната партия, с крила, със собствен спор по дневния ред на хората, който трябваше да има последствия за страната. Днес ДСБ е глух окоп насред растящата електорална пустиня.
Проектът ДСБ е опропастен, защото енергията и доверието в него се оттеглят безвъзвратно. Вътре в ДСБ се самозабравиха и забравиха учредителните цели и задачи – да бъдем първа сила вдясно, да жънем изборни победи, които да върнат десницата във властта, да я превърнат в сила с реално влияние върху българския политически живот. За трите години от съществуването на партията целите и задачите се преформулираха, за да оправдаят електоралното й грохване.
На третата година след учредяването на ДСБ националното ръководство започна да разглежда като възможно сливането й със СДС и с други сини отломки, което де факто означава разформироването й. Дори темелният й лидер Иван Костов разглежда подобна възможност в своето първо интервю след подаването на оставка. Четох в интернет пълния текст на разговора му с Асен Григоров в БНТ. Това е един документ, в който Иван Костов разтегна до скъсване локума на политическата схоластика, като доразработи килийното си проникновение за “духа”, който бил напуснал “тялото.” Подхвърлено ни е едно оправдание за това, че ДСБ три години след създаването си се е изчерпила поради обективни причини, а не по лидерска вина. С това Иван Костов заби звънък шамар на учредителите – все едно ликвидацията на партията да се представи като неминуема по историческа необходимост. Та това е не прах, а сол в очите ни.

- Да, той говори за връщането на духа в тялото на СДС, за да се възвърне нарушеният след разделението баланс…

- Вижте, тези работи с духа и тялото са едни неща, едни демагогии, които идват да омъдрят глупавата ситуация, в която са изпаднали лидерът и ръководството на ДСБ. Иван Костов трябва да проговори по същество, за да тръгне полемика, която да отдели негодното от годното в тази партия. Нека се състои кризата, нека има кризисно говорене. Само така партията ще преодолее фаталната си отдаденост на Иван Костов.

- Все пак беше подадена оставка. Тя не изказва ли нещата достатъчно красноречиво?

- Оставката беше дадена без всякаква мотивировка, което говори за отсъствие на каквото и да било намерение да се поеме отговорност. Защо са в оставка ръководството и нейния лидер – ние само можем да гадаем. Оставки се дават по различни причини – провал, болест, целесъобразност, несъвместимост. Тази оставка виси във въздуха. Казват, тя била подадена, за да протече дебат в ДСБ. Защо трябва да е в оставка ръководството, за да протече дебат в една партия?
Иван Костов е хванат в примката на тази оставка. И колкото повече мърда, толкова повече тя се затяга. В този смисъл той няма полезен ход и така е без изход. С Костов ДСБ свършва и без Иван Костов свършва. Става дума за два алтернативни свършека. Кой да претърпим – печалния или смехотворния?

- Защо да свършва? Ако г-н Костов бъде преизбран и се започнат енергични съвместни действия със СДС, няма ли да има продължение? Господин Светослав Малинов говори в предаването „Гласове”, че такива са обстоятелствата и това налага промяна на курса в ДСБ заради очевидните загуби, неизбежно сътрудничество със СДС и промяна на курса на партията?

- Очертава се Иван Костов да бъде първият и последният лидер на ДСБ. Аз си мислех, че ние строим партия, която да определя характера на политиката в страната за дълго време напред – отвъд живота на един човек, отвъд непогрешимостта на един човек и отвъд вината на един човек. Не съм си представял, че правим нещо, за да се движим според обстоятелствата, според конюнктурата на деня. Ако е така, то защо въобще ДСБ се отцепи от СДС? Защо от своя страна още през 2001 г. СДС не направи коалиция с бившия монарх? Ами ако утре същите тези ни кажат, че обстоятелствата изискват да се съюзим с Бойко Борисов? Какво ще остане от принципите на тази партия и от достойнството на нейните членове? Не можем да се държим така, сякаш някакви обстоятелства са ни връхлетели, без да имаме никаква вина за това. И без да имаме право да избираме поведението си, само защото едни провалени хора упорстват да водят ДСБ към поредния й провал. Питам – тези 150 000 изгубени гласа поради обстоятелствата ли изчезнаха, или защото са били купени, както намекват някои лидери от ДСБ, или защото медиите са им промили мозъците, или защото са по-глупавата и безотговорна част от партията. Да се мисли така е безумно. Явно има сериозни причини те да не отидат до урните и тези причини определено не се коренят в „обстоятелствата”, а в поведението на партията и нейните лидери.
Много хора са се вкопчили в Иван Костов като пословичните удавници за пословичната сламка. Дърпат го за полите да си седи на трона, който му се води. Но нека пресметнем риска от това. Партията започна живота си с повече от 230 хиляди електорална подкрепа. В момента подкрепата й падна на 80 хиляди. За три години олекна три пъти. Изпадна в електорална безтегловност. Днес „Демократи за силна България” са политически нищожна сила.
ДСБ чертае кривата на едно политическо салтомортале. Партията е плонжирала в гърлото на пропаст. При запазване на въпросната крива тази партия ще изчезне – има висока степен на вероятност това да стане. А няма никакви причини кривата да не се запази, доколкото условията за нея ще продължат да траят с преизбирането на ръководството, което изглежда неминуемо.

- Хората казват: Костов е добър, но се е обградил с лоши хора. Сега ще бъде избрано по-добро ръководство. Той ще си вземе поука и нещата ще тръгнат нагоре.

- Днес партията – това е Иван Костов, и всички останали в нея са негови подставени лица. С малки, може би няколко, изключения. На всяко следващо събрание той бива раздуван все повече и повече, а на всеки следващи избори все по-грозно спихва.
Иван Костов се е превърнал в надуваемо божество. По тази причина образът на партията от плачевен е на път да стане смехотворен. Аз бих споделил плачевния й край, но смехотворния – никога. Срамота – тази партия беше създадена с идеализма, надеждата и искрените усилия на много хора, на много свестни, съвестни хора, които днес намират себе си употребени в надуването на поредния син мехур.

- Тук някой може да ви попита защо не ги казахте тези неща вътре в партията. Нали ръководството организира дебати с учредителите и депутати от това и предишното народни събрания? Впрочем как протекоха тези дискусии?

- Няма такова нещо. Никакъв дебат не е започвал, а само телодвижения на ръководен персонал, имитиращ грижа. Бях поканен и отидох на първия дебат, но не се изказах. На място прецених, че цялата тази работа е поредната галиматия. Само половината от поканените се явиха. Половината от половината се изказаха. Думите си те вадеха трудно, някак си недоброволно. Умряла работа. Никаква воля за полемика, за критическо разглеждане. Лидерът на партията в оставка Иван Костов дава и взима думата с ченгел, мълчи и нещо там записва, а после изведнъж закрива “дебата”. Никаква идея, че ако има някой да говори, да спори, със слово да води, това е той. Безотговорно е в този момент лидерът в оставка да мълчи и тайнствено да драска в някакъв тефтер, докато околните го славословят с половин уста. Защо той да може да мълчи, а аз трябва да говоря? Аз отидох не себе си, а него да чуя. Защото въпросът е какво именно протича в главата на сфинкса в оставка. Ще се кандидатира ли той отново, или не. Ще рецидивира ли той? Въпрос, без чийто отговор дебат не може да протече и апаратът ще гребе на сухо. Оставката отворила дебат, който с мълчанието си лидерът запушил. Ние може да седнем и да запремятаме думи, каквито си щем, но в крайна сметка това, което реално би освободило езиците и умовете, е проговарянето на сфинкса.
Дилемата е оттегляне или преутвърждаване на Иван Костов. Някои смятат, че оттеглянето му би ликвидирало партията моментално, защото тя би загубила поне 70% от настоящата си критична подкрепа. Това е хипотеза, защото подобно положение в историята на партията никога не е проигравано. Това, което е проиграно и продължава да се играе, е – с Иван Костов начело. Тази игра се е доказала като пагубна. С всеки избор подкрепата на партията се свива в пъти. Дори можем да предположим, че тя към днешна дата вече не е 80 хиляди, а в пъти по-слаба. Ето я пак простата сметка – от гледна точка на щетите, нанесени на партията от нейния лидер в оставка, може ясно да се каже, че партията вече е загубила много повече с него, отколкото има да губи без него.
Продължението на ДСБ минава единствено през връщането на загубените от лидера й гласове, без него. И това трябва да стане, преди окончателно да сме разбрали кой е Иван Костов – строителят или ликвидаторът.

- Въпросът, който най-често се поставя обаче, е: „Кой?” Има гласове, които питат: „Хайде, искате махането на Костов, кажете кой да дойде след него? Посочете ни новите лица, посочете ни лидер.” Упрекват хората, които искат оставката на Костов в липса на градивност, обвиняват ги в деструктивност?

- Защо трябва да мислим за ДСБ като за латиноамериканска диктатура, в която един диктатор трябва да се смени с друг диктатор? ДСБ не е хунта, където смяната на един генерал става само от друг подобен. Това не трябва да бъде така по условие. Ако ДСБ е нормална партия, тя трябва да може да изгражда вътре в себе си механизми, които да създават вътрешни алтернативи на кадри, лидери и политики. Кризите пораждат подобни алтернативи, но не и в ДСБ. Защото в ДСБ криза няма. Има мъка и тя ще е до смърт.

- Така или иначе, такава алтернатива ще има, защото има хора, които са останали вкъщи, не са гласували нито за ДСБ, нито за СДС. Как си представяте бъдещето на такава алтернатива, продължител на десните партии, на преходните партии. Да кажем, една непопулистка партия, тук не включвам Бойко Борисов, той е изключен от такъв разговор априори, но възможна ли е някаква нормална политическа сила за в бъдеще?

- Напълно е възможно, доколкото сините формации без изключение са се сринали в канавката, където съществуват в ситуация на обострена свадливост. Продължението на синята идея в политиката ще трябва да стане извън така съществуващите сини формации.

- Добре, обаче има следната ситуация – тройна коалиция, Бойко Борисов, който все повече и повече се опитва да се легитимира като десен, „Атака” и мутри, които сформират партии за местните избори. Хората казват: къде е алтернативата на всичко това? Няма алтернатива! Единствената алтернатива на олигархията, казаха пък председателите на ДСБ след специално събрание, може да бъде само г-н Костов, като незаменим генератор на политически идеи. Истинска друга алтернатива няма, оставяме всичко на олигархията.

- В момента Иван Костов наедно с партията на Костов е възможно най-нелепата алтернатива на олигархията, защото е възможно най-неефективната. Бидейки електорално нищожен, Иван Костов не е в състояние да проведе каквото и да било смислено опозиционно действие.

- Добре, все пак какво бъдеще може да си представим, как да дебатираме за бъдещето извън темата за Костов. Какви модели са възможни според вас, за да се върне тази гражданска енергия, която очевидно през партиите много по-трудно ще влезе обратно, имам предвид през старите партии ДСБ и СДС. Може би и с тяхна помощ, но какъв би бил моделът на една истинска алтернатива?

- За да се намери изход от кризата вдясно, тя първо трябва да се разрази докрай, за да се разгради до основи амортизираното статукво. Тези, които нямат интерес това да се случи докрай, са партийни лидери и апарати, които представляват скелета на статуквото, закостенели конюнктури. Те съвещателно изработват и надлежно прилагат палиативни мерки, потискащи кризисните процеси и фризиращи образа им, за да преутвърдят собствената си неминуемост по отношение на решението на проблема – контролирани дебати, кръгли маси, контактни групи, коалиции, обединения, сливания и прочее имитации на оздравителна дейност.
Тези горните не могат да решат проблема, защото те са проблемът. Подобни проблеми се решават или революционно, с интервенция, или консервативно – с изчезването на проблема поради отмиране на проблематичното. Второто е сякаш по-вероятно да се случи с това, което номинално наричаме десница.
Кризите са травматични, но трансформативни състояния, защото изтриват по болезнен път проблемите, които са ги предизвикали. Кризата вдясно е политическа криза, криза на представителността, на идеите за добро управление, смислена и ефективна опозиция, на лицата и морала. Тази криза трябва да мине през главите и през гърлата ни. Трябва да ги отпушим и да проговорим, да спорим без оглед на нищо познато и обичайно, без оглед на нищо общоприето. Думите, мислите, идеите трябва да се сбият, за да настъпи очистителна полемика, за да разгоним празните костюми, за да се отърсим от всичко натрапено ни от тях, от целия натруфен фалш, който мълчаливо сме приели да ни представлява по някаква си там, така наречена историческа необходимост. Трябва да се върне гражданската енергия в спора, за да се преобърнат представите на хората, за да видим изхода, да разпознаем водачите и да се върнем пред урните силно, с цялата си инертна маса.
Кризата е трудно, но благотворно състояние. Тя е утроба, заченала изхода.