Mea culpa 

Гласувах за ДСБ. Нещо повече, взех активно участие в създаването на партията и после в нейната кампания. Вярвам, че със собствения си глас съм успял да прибавя и гласа на други. Изборите се състояха. Налице е коригирана политическа реалност. Дошло е време за равносметка на всички участвали, както на тези които дадоха гласовете си така и на тези, които им ги взеха. Активното гражданско съзнание изисква от гласувалите да се само-сезират и по съвест да си отговорят на следния въпрос: Какво от това, за което гласувахме се оказа наистина това, за което гласувахме? За себе си мога да кажа, че отговорът на този въпрос ме кара да живея в мир с гласа си.

Гласувах за СДС, докато преди две години СДС направи това невъзможно за мен. Без избор се оказах не само аз, но и много други хора. Събрахме се и поискахме създаването на ДСБ, за да върнем гласа си в процеса. Иван Костов сложи земя под краката ни когато тръгнахме да се отделяме от СДС. Той стана разделителната линия, зад която ние застанахме, за да си поискаме гласа обратно. Името на Костов стана най-лаконичното послание, което направи новата формация възможна, а после действителна. Ние се разделихме със СДС не по наша вина и не в наша полза, защото повечето останаха там. Това е все още случаят. ДСБ не можа да състави мнозинство в десницата. На тези избори десните сили препотвърдиха размера на предишното си парламентарно участие. ДСБ съставлява една трета от него -- една част земя заобиколена от две части блата.

Не бих гласувал за формации със заблатен произход, на партии с потенциал да се раздробяват вместо да консолидират. Става дума за партии основани на критични маси тясна клиентела, водени от етнически, групов или гилдиен интерес, все партии, които днес намираме пакетирани като ОДС и БНС. Части от тях могат спокойно да бъдат пререгистрирани като фирми. Ако на свой ред разпакетираме десницата, ще стане ясна аномалията, който днес представлява.

Наличното червено-жълто-оранжево партийно сплъстяване в парламента ефективно подменя гласа на избирателите. БСП се оказа притворна алтернатива на НДСВ, обратното е също вярно. БНС еластично “по софиянски” си криви лицето едновременно наляво и надясно. ДПС е безалтернативна протеза при съставяне на трикраки коалиции. Подобни поведения свиват подкрепата, доколкото смиват контраста, избелват различията и подменят представителността на сговарящите се страни. Гражданският смисъл на изборите, това че едни хора гласуват, за да се отделят по съвест от други хора, бива безпардонно пренебрегнат, което води до оттегляне на доверието. 

ДСБ имаше историческия шанс и събра необходимата сила да тръгне сама на избори. Това е нейната стратегическа отлика, която в момента я поставя в изключително преимуществена позиция спрямо фалшивата спявка на партии с престорени гласове. ДСБ тръгна със открито лице, което на фона на всеобщото притваряне на лицата я прави заразително алтернативна и то спрямо всички, било то леви или десни пакетажи. Всичко това създава благоприятен за ДСБ момент да предприеме втората си голяма политическа кампания по окрупняване на десницата.

СДС хвърли себе си във въздуха. Как и къде точно ще падне тя и дали няма напълно да се разпилее предстои да видим наесен. ДСБ е стъпила здраво, но на много малка територия, с риск да се барикадира и да се задоволи с нея. Изчезващото СДС създава условия за капсулиране на ДСБ и превръщането и в монополна политическа задруга. Възмогването на СДС би предизвикало ДСБ конкурентно да настъпва в дясно, да поглъща разколебаните и излъганите десни провинции, което значи амбициозно да се отваря към тях чрез арсенал от нови лица и ярки послания. Има ли ги?

Отварянето на ДСБ е задължително за превръщането й в реална дясна сила с национална мисия и собствен ресурс за управление на страната. Мнозинството хора, които застанаха зад ДСБ го направиха с амбицията за това. С реализираното на тази тяхна амбиция, ДСБ трябва да опровергае лансираното подозрение, че тя представлява схема за социална сигурност и лична обезпеченост на малка група стари сини антуражи. Вярвам, че ние гражданите не взехме участие в синдикално мероприятие по отваряне на работни места в парламента на стари партийни протежета.

Запазване на предизборното статукво в ДСБ би било нелепо. Това статукво не е заредено с голямо бъдеще. Нека не се лъжем, ДСБ влезе в парламента не без решаващата роля на външни и случайни фактори -- на изненадващо ниската избирателна активност, както и на управленска самозабрава довела до разрухата в СДС. ДСБ стои спрямо своите непримирими опоненти по приблизително следния, също толкова непримирим начин – пет пъти по ниско от БСП, три пъти по-ниско от НДСВ, два пъти по-ниско от ДПС, след Атака и след ОДС.

Поставена в кризисен контекст, всяка една система минава в режим на самосъхранение. Възможни са два типа подобни режими – единият почива на затваряне, а другият на стратегическо отваряне на системата в пространството на кризата. Затварянето е режим на барикадно оцеляване. Експанзивното отваряне е най-ефикасната форма на самосъхранение в кризисен контекст, защото кара системата инициативно да се обновява и така да излиза от кризата като отваря и увеличава извън-кризисно пространство.

Затварянето на една партия може да се случи по два начина, електорално и апаратно. ДСБ може да се превърне в изолиран софийски анклав -- близо две трети от депутатите идват от София. Сърцевинният електорат на ДСБ е прогресивно застаряващ. Това са все хора с много повече минало, отколкото бъдеще, хора за които антикомунизма не е въпрос на обособен възглед, а на травматично възникнал манталитет. Подобно антикомунистическо теснячество би било фактор, но далеч не решаващ в едно бъдещо окрупняване на десницата. Затварянето на посланията, програмните постановки, светогледът на партията в кръга на синьото теснячество би я затворило за тези, които търсят да видят в нея проекция на бъдещето, а не единствено възможност за перманентно и травматично преиграване на миналото. Това прави обновата невъзможна, което само по себе си обрича нарастването. 

Второ, налице е срастване на партийното ръководство на ДСБ с това на новата парламентарна група. Това е индикатор за втвърдяване на предизборното статукво в партията, което би довело до капсулиране на лидера в свой собствен апаратен кръг с ефект на говорещо вълшебно огледалце. Подобно статукво обрича партията на банализация, затормозва обновлението и я затваря за гражданските енергии в нея индуцирани от смута в дясно.

Да преброим лицата на обновата в края на този граждански вдъхновен поход по създаване и себедоказване на ДСБ. Прозира ли в края на този поход, неговото свещено начало? Видимо, Доктор Николай Михайлов остана единствен да крепи това начало и алегорично да ни го припомня. Като предизвикателство към всички нас от така наречената гражданска инициатива, той донесе на ДСБ два големи града, Варна и Стара Загора. Днес Доктора може да се радва не само на изключителна словесна, но и на електорална плътност. Баналността бяга от него като дявол от тамян и парламентът скоро ще узнае как става това. 

Окрупняването на десницата е въпросът на въпросите. Кметските избори в София, ще го поставят с нова сила. Кой и как ще го решава, това е част от същия този въпрос. Решаването му по неизбежност ще изпречи ДСБ пред СДС, лице в лице. Ще се наложи тези две тела да си извадят главите от пясъка и да си проговорят, или щраусът ще изяде щраус.

Един силен и амбициозен десен “проект” би бил конкретизация на светогледна нагласа, а не на битов манталитет, историческа травма, патологичен срам или омраза. Как да изговорим клаузите на този проект когато езикът на десницата се е клиширал до вкаменелост. Налице са некадърни сглобки от експертна и заклинателна фразеология, клетви обрасли с цифри. Отсъства дясно-консервативен хуманизъм, който светогледно да предшества и така да ползва експертното говорене, да поставя графики и цифри не във връзка с проклятия, а с базисни човешки състояния и нагласи. Платформите да не погребват в себе си човека и неговия жизнен свят. Необходимо е публично възраждане на големите теми и въпроси, но от лица с широка и амбициозна визия родена извън амортизираните вече пропагандни машини. Електоралното разширение и окрупняване ще дойде от лица и послания, които внушават устойчив светоглед и морална цялост, а не от протежирани апаратни герои.

Научният социализъм се занимава със социално инженерни кампании за конструиране на щастлив човек ползвайки за целта държавата като свой основен инструмент. Десният възглед намира своя предмет в това, което наричаме естествени състояния на човека предвидени не в някоя правителствена програма, а в етическата уредба на щастието, която сама по себе си се преживява като естествено сложила се, а не като измислена и после наложена. За това търсим помощта на общностите, а не на държавните институции.

Неестествени са бедите и нещастията -- гладът, мизерията, унижението, причинени не от стихиите, а от човешка, твърде човешка слабост и низост. Моралната несъстоятелност е неестествена, защото разпада субекта на щастието, който в природата си е етически, а не инженерно предвиден. Нека се запитаме, в какъв свят живеят днес българите – в естествен или противоестествен? Как политически да олицетворим тази човешка, твърде човешка естественост -- това е големият въпрос на една десница, която мисли общото благо като предусловие за собственото си право на съществуване.

в. Дневник

7/21/2005