Капитал, брой 39, 25 септември, 2008

Интервю на Янко Терзиев

http://www.capital.bg/show.php?storyid=555169

Как гледахте на сценария на "Дзифт" - като на екранизация на романа, или като на самостоятелен текст, писан по законите на едно друго, визуално изкуство?
Първоначалната идея беше да напиша сценарий, а не роман. Така беше замислен "Дзифт" като основа за филм. Започнах да пиша и в хода на работата реших първо да направя роман, за да не ми отиде трудът нахалост, защото се съмнявах, че проектът ще мине в НФЦ. Още в замисъла си това беше визуален проект. В този смисъл би било по-правилно да се говори за романизация на идея за филм. Случи се така, че романът излезе пръв. При правенето на екранната версия доста неща се промениха, включително и финалът. Това често се е случвало с черни филми, базирани на черни романи. Така че спазихме традицията. Никога не ме е водила идеята за правдиво съответствие на роман с екран. Обратно, вълнувало ме е продуктивното несъответствие.

Има ви в надписите на филма като "човекът с молива", присъствали сте и на всички снимки - рядка практика в българското кино. Как изглеждаха нещата отвътре?
Никога, преди да започнем работа по филма, не съм предполагал, че ще се стигне до това да пиша текстове на песни, да издирвам затворнически татуировки, да се ровя в каталози за лозунги и надписи, да си играя до полуда със субтитри, да пиша ударни рекламни текстове за фестивали, да участвам в кастинги, да ходя на снимачната площадка, да седя до последния клик на монтажа, да играя във филма - никога. Това ми се случи и слава богу, защото беше незабравимо. Минах през цялата кухня, през цялата баня, през целия зверилник на кинопроцеса. Явор държеше да изиграя роля във филма. Тогава търсехме из България разнообразни характерни лица и типажи. Филмът щеше да заимства изобразителни похвати от комикса и ни трябваха добре изсечени жанрови физиономии. Къде ли не ги търсихме, от улици и затвори до колеги и приятели. В хода на този лов, екипът откри мутра в мен и ме навиха да участвам. Явор ме пробва за Старшината, но след като видях пробите на Цецо, си казах "това е човекът, безпогрешно скроен за нашия филм". Така се стигна до моя типаж на "човек с молив" в кръчмата "Сивия кон." Явор ме накара да изровя старите си очила от времето, когато бях млад театровед и философ. Моливът и тефтерът бяха близко до ума - нали писателят наблюдава живота и записва. Това е събирателен образ на кварталния хроникьор, докладчик, доносник, този, който следи, отразява и донася. В общия ироничен дух на филма една самоирония на автора намери своето място, един автоанекдот. Така за около година натрупах опит, който, освен че е професионален, е и жизнен. Човек не просто работи, той живее тази работа през всичките секунди от живота си, във всичките си състояния, будно и спящо.

Анекдотите в романа и филма са по-силен знак на времето от всякакви хроники и възстановки. Какво вложихте в тях?
Гадните случки останаха поради заявената тоалетна образност, направо да кажа поради екскременталното начало на филма, което прониква всичко - от веществения свят, през езика, през битовата реалност до обобщената реалност. В това се състои нечистата и нечестива концептуална стихия на филма. Занимаваме се с отпадъци, човешки и нечовешки. Главният герой е класически пример за отпадък. Всичко е отпадъчно и всичко постепенно отпада, всичко в един момент бива отделено и се просмуква в бунището на историята, земята приема всички надземните тела - вечната странноприемница на странника човек. Краят се слага на гробището и филмът се затваря в гроб. Това е един филм за отделителните и очистителните системи, за каналите на битието при всички времена, били те комунистически или антикомунистически.

Другото нещо за анекдотите е, че те строят особен жизнен свят. Това са все градски легенди, приспособени за случая. Хората, дори в бита си не говорят, те се надговарят. В този смисъл разказването на легенди е стратегическо усилие за моментно надмощие на говорещите над слушащите. Тези микродраматургии проявяват същината на човека да говори, а не да разговаря, да затваря, а не да отваря разговори. Волята за последна дума е твърде човешко състояние и тя се налага и в най-малките изказвания. Оттук произтича и афористичният характер на диалога. Афоризмът не е нищо друго освен тапа, затапващо изказване.

Книгите и филмите от жанра noir, които имахте наум при писането на романа и сценария? В романа Молеца минава покрай афиша на "Инспекторът и нощта", докато скита из нощна София.
Точно така, препратката към "Инспекторът и нощта" има този смисъл - първият български черен филм бележи отпадането на култа към личността. Вторият, надяваме се той да бъде "Дзифт", бележи отпадането на комунизма и най-вече неговата кошмарна видимост. Изучавал съм строителите на черния роман, но за конкретни влияния ще спомена два романа - "Двойна осигуровка" и "Пощальонът винаги звъни два пъти" на Джеймс Кейн. Надявам се това да са продуктивни влияния. Така, както при Камю, който си признава, че е следвал метода на черния роман при написването на "Чужденеца", където главният герой е един голям отпадък.

И още нещо - Висконти дебютира с екранизация на "Пощальона" и с това поставя началото на италианския неореализъм. Аз се стараех да оставам верен на "твърдо свареното" клише на черния филм, където нищо не се точи нито действията, нито речта, всичко е свито в юмрук и юмручни афоризми. Жената е вечно фатална, а мъжът - навеки обречен. Ноарът е киножанр, изобретен в Америка от емигранти, от европейски режисьори като Фриц Ланг и Били Уайлдър. Стъпва върху два източника - американският криминален роман на 30-те и изобразителните похвати на немския експресионизъм на 20-те. Ражда се от сношението на "Доктор Калигари" с "Черната маска" - американското списание за комикси, където дебютират Хамет и Чандлър.

Какво ще отговорите на онези, на които няма да хареса вашата с на Гърдев раздяла със соц миналото, които очакват реализъм и морално осъждане?
На комунизма, който е реалният исторически референт на филма, може да се гледа с различни лещи и той да се рисува с различни маски. Това, че преходът е канонизирал един вид изображения и една категория присъди (тук избягвам умишлено квалификациите), не значи, че трябва да ги следваме до смърт. За нас тази действителност я има като насън, тя е съноподобна и фантасмагорична, идиотизмът й е не естествено натуралистичен, а странно идиоматичен. Той е външен, плосък, лозунгов, афишен, сякаш предначертан в черен комикс. Това е един колкото морално, толкова и естетически угнетен свят.

Страхува ли се още българинът от свободата? Виждате ли някаква връзка между отлива на зрители и читатели - с този на гласоподаватели?
Някой беше казал, че българската култура е котловинна култура, сгушена в пазви култура, било държавни, било природни, не обича предизвикателствата и задрямва лесно сред колосите от кирпич. Свободата я безпокои, защото й отнема насъщния задух.

Имате ли вече отговор - какво точно се случи с българската култура в годините на прехода?
Политическите и културните процеси си влияят, подбуждат се или се запушват един друг. Българинът е битов патриот, патриот на маса, родолюбец на поляна, на зелено. Родолюбието ни е на ниво читанка. Наловили сме се за един оредяващ и застаряващ, за един грохнал читалищен хоровод, който затихващо потропва, та запява. Иначе българските филми събират по няколко хиляди зрители, а романите се четат от няколкостотин читатели - с една дума гробница. В този си вид културата е отпаднала от процеса на национално взаимодействие. Българската култура преживява ледников период. Тогава, когато динозаврите измрат, той ще свърши. Ще избухне ли тя на нова сметка, ще има дълго да се разбира.

В книгата има хубави редове за покоя и митарствата на човека, част от тях са останали и във филма. В личен план кое от двете начала ви изкушава повече?
Опитвам се да съм в покой със себе си и в движение с другите.

В романа има едно изречение, отпаднало от филма: "Удивлението е усилие да прогледнем в нелепото." Какво ви удивлява в момента?
Простите неща.

---------------------------------------

Заплашва ни тения с партиен ум и държавни смукала

Интервюто взе Станка ТОШЕВА

Владислав Тодоров, доктор на философските науки, Пенсилвански университет, пред “Капитал”

Как разчитате логиката на корупционния скандал, гледан отвън?

Динамиката на политическия скандал зависи от механиката на разобличението, т.е. на това, дето го предизвиква. Гледано отдалече, в разиграването на българския корупционен скандал, в неговите реторики и иконология няма нищо нетипично. Обратно, всичко изглежда на мястото си като в Пекинска опера. Бонев, преобразен на Св. Георги, сам на кон, искаше изневиделица да порази гущера в главата, дето пие животворната влага в държавата. Опашката на гущера, която Костов преди време откъсна, за да се измъкне, настъпен в труден момент, сега се връща превъплътена да му яде главата. Яхнала кон. Костов се мъчи да преназове нещата, наричайки Бонев оркестратор и мегаломан, ламтящ лъжепророк, имащ в запас една цистерна помия, дето сам я е правил. Решаващо ще е това дали Костов ще се яви пред народа във формата на гущер, застъпен от Бонев на кон, или като далновиден водач, нелепо осъден да изпие храчката, събрана в чашата на мълчанието.

 С тези езикови игри се мъча да покажа, че в момента тече борба за овладяване на общественото съзнание, а не е толкова налице реална криза, каквато беше проблемът на Виденовото време. В случая не става дума за дезинтеграция на държавността, а за морален колапс на властта. Оттук обществото се явява на героите на скандала като съзнание, което гледа отдалече, а не като прииждащо тяло, което да действа на улицата. В този случай медийните образи на събитието добиват неимоверна сила. Като че ли този път медиата ще бъде улицата.

Всеки подобен скандал подронва авторитета на властта, но кое е най-опасното в този?

 Нараства тенденцията да се оприличава сегашният момент с Виденовия провал. Това ми се струва погрешно. В този момент на резил, не на криза, правителството на СДС за разлика от това на БСП е безалтернативно, но не безапелационно. Именно безалтернативността прави нещата извънредно различни и опасни. Прави така, че в следващия на този скандал да бъде снето доверието от цялата политическа класа в България, както отвън, така и отвътре. Когато Виденов падна, пристигна Костов. Ако Костов падне, никой не пристига и Шипка пада заедно с него, последният рубеж на надеждата, твърдината, дето ще ни отсрамва пред историята. Опразването на доверието води до мозъчна смърт на политика. И Костов ще се запише като най-големия предател, защото ще е предал най-голямото доверие заедно с надеждата, че властта може да е с нас и заради нас. И той ще бъде последният именно защото е безалтернативен.

Все пак какво би могло да се направи?

 За Костов като че има два пътя. Единият води до поетапно изпадане в пълна политическа кома на СДС и безалтернативно потъване в тресавище от корупция поради изчерпване на тягата на управлението, която доверието създава. Другият път излиза начисто. Той минава назад през партийните обори, където стаени чакат, изтръпнали в помия дебеловрати плутократи и забрадени донори. И дишат с тръстики, та да ги подмине конникът Бонев.

 Може ли да се стигне до промени в политическото статукво?

 Да видим пак Виденов. Той създаде мафия, втора невидима мрежа на преразпределение на националното благо, която парализира държавните инициативи, т.е. втора паралелна икономическа реалност в сянка. Това реално застраши институционалната рамка и икономически интегритет на страната. При Костов проблемът е друг. Държавата не е разголена, обратно, тя се употребява в цялост и като цяло, именно това дефинира корупцията като различна от мафиите на Виденовото време. Корупцията иска държавата да стои цяла и голяма, защото там се извършва размяната на власт срещу пари. Поставени извън сектора на властта, кадрите на корупцията линеят, защото нямат какво да разменят.

Опасно е това, че корупцията става естество на политическата класа у нас. Те са там свикани, за да са добре, защото само там във властта доволно се живей. България се превърна в една страна, където политиката е единственото благосъстоятелно начинание, и то именно в тази й форма, която днес обсъждаме. Някак си е въпрос на здравомислие това да се стремиш към властта, така както човек е направен по-скоро за имане, а не за нямане. Станало е така, че добитата власт е единствен ресурс на възможно благополучие. В България властта те прави годен, иначе в държавата се лута негоден народ в несгодно време и също чака да яде.

Няма ли опасност, ако дестабилизацията се задълбочи, да навреди на преговорите на България с ЕС, на кандидатурата ни за НАТО?

- България е в състояние на официално обявена антикорупционна тревога от доста време насам. Корупцията се следи отвътре, но най-вече отвън, защото тези отвън не искат да бъдат употребени в процеса на първоначалната размяна пари-власт-пари. И друго, корупцията в България е анонимна, невидима, налице са симптоми без носител. Корупцията в общественото съзнание стана нещо като суматохата на Радичков, нещо мистичаво смътно, дето отделни лица и цели колективи влизат празни, а излизат пълни и неопетнени. Това обяснява силата на Боневата намеса, той като Адама назова гадините, дето се пръкнаха изпод ръката на създателя Костов.

При Виденов се разрази криза. Кризите имат своя непредвидима, непредотвратима динамика, но свършват. Костов може да се окаже не в криза, а със снето доверие. Това положение може да трае. Корупцията трае, защото възпроизвежда рутинно отношение на безалтернативната власт, режим на работа, който не води непременно до криза. В това си свойство корупцията действа като възможно най-надеждния и траен изолатор и делегитиматор на една власт, която въпреки това е в състояние да трае дълго. Вътрешната и външната изолация и делегитимация може да бъде пълна, но докато властта е безалтернативна, тя ще се разменя за блага. Изолирането е вече в ход. България пада в таблиците на доверието както вън, така и вътре. България е вече с преоценено доверие, което минира евроатлантическата интеграция. България може да се окаже в ситуация на международна карантина, защото тук се развива абсцес на властта, който може да делегитимира контакта с нея.

Ако приемем подобен скандал като форма на обществен контрол, може ли обществото да извлече някаква поука от него?

Понастоящем обществен контрол упражнява медията и медията преди всичко. Това тя върши, ако е действително независима с уреден достъп в държавните работи. Пред медията властта трябва да стои разгъната. Именно медията създава прозрачността в държавата и така тя естествено става активен антикорупционен фактор. Освен това гражданският надзор би бил далеч по-ефикасен при промяна в структурата на политическите отговорности и системата на овластяване. Имам предвид нещо много просто. Смяташе се, че силна и обединена е властта на една партия с мнозинство в парламента, което би гарантирало ефективност на прехода и на управленските решения, свързани с него. Два пъти това беше налице в България с необезпокоените пълномощия на БСП и сега на СДС. Провалът може да бъде налице в еднаква степен по различни причини. Логиките на провалите, разбира се, са различни, но те настъпателно доказват противното на общото мнение. Силна партия ръководителка не означава прав път на прехода, по-скоро властта преяжда.

Другото бъдеще на България са серийни коалиционни правителства, които стават заложници на лабилни партийни паритети в парламента в момент, в който преходът лежи недоносен. Аз настоявам за това властта да бъде най-силна в онова й състояние, където съществува пряк конституционно уреден граждански надзор, а това обикновено е там, където волята на гражданите е непосредствено изявена, там, където властта е персонално, не колективно-партийно представена. Имам предвид мажоритарната система като обратна по идея на пропорционалната. Там, където се гласуват имена, не цветове, там, където личните правомощия идват по силата на пряк граждански избор, не по силата на листи, изготвени в партийното задкулисие.

Пропорционалната система произвежда граждански безотговорна партийно ръкоположена власт, дето постепенно добива характер и маниери на съзаклятие. В този смисъл в България най-силна би трябвало да бъде властта на президента. Той е единственото физическо лице, непосредствено извикано във властта с граждански вот. Останалото е голямата партийно-списъчна правда. Въпреки че е единствен мажоритарно циментиран във властта, президентът е сведен до церемониалмайстор, дето изрича истината на летище “София”. Най-малко власт е разпределена на лицето с най-голямо право. Най-много власт е разпределена там, където отговорността е маскирана в партиен колектив. Така реалният надзор върху избраниците на народа се упражнява вътрешно-партийно, а не открито граждански. На практика отзовимостта на народните представители е косвено гражданска и непосредствено партийна. Тайното гласуване в парламента е оксиморон (б. р. две думи, които взаимно се изключват, напр. смешен плач). То идва да спаси личната съвест от партийната съвест. Това, което гарантира свобода на съвестта в парламента и създава хоризонт на отговорност при гласуването, не може да бъде анонимността, а единствено непосредственото гражданско пълномощие, което представителите имат вън от всяка партийна листа. Аз искам да знам как гласува този, който носи моя глас. В момента СДС извършва лъжепопулистки ход с намаляването на имунитета на депутатите. Това е принципиално погрешно.

Но от какво в крайна степен зависи доверието във властта?

Доверието и отговорността не идват по силата на условията за наказуемост на депутатите, а от произхода на депутатската власт, която е неприкосновена, докато не бъде процедурно отзована от тези, които са я назовали. Полицейщина в парламента е посегателство срещу недосегаемостта на народното представителство.

Доверието във властта е в пряка зависимост от режимите на носене на отговорност. В лицето на президента аз си представям пълномощна партийно неотчуждима власт, която съставя правителство в зависимост от политическите динамики и националните приоритети, дебатирани в парламента. То да отговаря пред този парламент, съставен по силата на мажоритарен избор, и така направен независим от партиен вождизъм и конспиративно задкулисие.

Властта в България бива купувана и продавана, но само частично и спорадично в държавните канцеларии от служащите там лица. Тя обаче се разменя щедро и масирано в партийните централи срещу необявени партийни дарения от наш и чужд произход. Именно там, в партийните централи е гръбнакът на иначе безгръбначната корупция. Така корупцията в България се описва като тения с партиен ум и държавни смукала. За да се свърши с нея, трябва да се отвори ума й, да се освети партийното строителство, плащано с държавна власт. В противен случай една окъпана във властта партия, закупена от тъмни донори, е опасна за гражданското общество. В една страна, където гражданите са конституционно заскобени, за да може държавата да бъде употребена за партийно благополучие, е налице възможно най-мащабната политическа диверсия. И гражданите ще придойдат, за да си вземат държавата обратно.