10.03.2005 г. 

ИНТЕРВЮ

В България има дефицит на политическа воля с ясно лице

Размерът на кифлата ще продължава да расте до изборите, а след тях ще спихне драматично, смята преподавателят от Пенсилванския университет и един от учредителите на Демократи за силна България Владислав Тодоров

Вера Александрова

Владислав Тодоров е роден през 1956 г. в София. Работил е в БАН. Заминава за САЩ през 1991 г., където защитава докторат. В момента е преподавател в Пенсилванския университет, специализира в областта на политическата и културната история на Русия и Източна Европа. Публикува книги, научни статии и политическа есеистика у нас и в САЩ. Един от учредителите на Демократи за силна България.

- Г-н Тодоров, оправда ли доверието ви ДСБ десет месеца след учредяването си?

- Процесът по създаването на партията тръгна преди формалното й учредяване. Партията започна граждански да покълва. Първо се създаваха граждански инициативни комитети в цялата страна. Така учредяването стана след извършването на една огромна подготвителна работа сред общностите в страната. И съвсем наскоро приключи фактическото построяване на ДСБ като национална сила. Досега тя беше в ситуация на гражданско и организационно нарастване и това трябва да се има предвид, защото политическият характер, лицето на тази партия все още носи белезите на своето възникване, носи една здравословна гражданска стихийност, която ще се оттегли когато окончателно излъчи своето желано политическо представителство. Ще се оттегли в позицията на нещо, което наричаме гражданско настоятелство на партията. За мен Демократи за силна България в този момент стои доста силно и убедително, ясно и недвусмислено, в контраст на тази всеобща политическа омаскареност и на тази морална осакатеност на политическите тела, които днес задръстват парламента.

- Отказът от участие в предизборни коалиции обаче като че ли праща ДСБ в изолация?

- Аз от самото начало бях срещу идеята партията да влиза в каквито и да било предизборни коалиции. В този смисъл опитът да възродим коалицията ОДС със земеделците и Демократическата партия за мен лично беше компромис. Бих го приел, но именно с идеята за пръв компромис, за родилно петно. Никога не съм мислил, че една нова партия трябва да се утвърждава в коалиционна схема. За да се провери действително силата й, тя трябва да се докаже сама. И в този смисъл решението на първото национално събрание да се явим самостоятелено на изборите реално ме въодушевява.

- Рискът да се превърнете в извънпарламентарна партия обаче така е по-голям?

- Рискът е да не изтървем идеята в хода на постигането й - идеята да станем една състоятелна десница, да бъдем дейна алтернатива на статуквото и политическия промискуитет, който ни заобикаля. А думата е не "сами", а "единствените". Защото коалирането вдясно не тече на основата на политически идеал, ценност или норма. Дори най-общият обединителен принцип, който нас ни водеше към коалицията ОДС - принципът на опозиционността, не е споделен от така съставилите се вече коалиции. Тези коалиции са имитативно опозиционни. Защото тези лъжедесници скрито желаят да се настанят в полите на царя. ОДС за нас не се получи, не защото другите ни изоставиха в полза на някаква алтернативна политическа кауза, а поради стария принцип на безпринципното и твърде паническо сговаряне на партиите. Това са ситуационни групирания на едни все по-олекващи партии. Останахме сами сред леките, и слава богу, защото отказахме да участваме в подобно политическо конформиране, чийто произход и смисъл е не увеличаването на общото благо, а преразпределението на държавни и обществени имущества, основани най-вече на сенчести интереси - основно в София. По тази схема дори клиентелата на тези коалиции е национално непредставителна. Реалната пружина на коалирането вдясно е плитко сглобена - две конкурентни софийски групировки ще се опитват да напазаруват царя.

Но да се върна на въпроса. За нас вероятно съществува риск да не влезем в парламента. Но това е предизвикателство, с което ние имаме силата да се сблъскаме. Нека всички в дясно да се явят сами на тези избори, да издържат на проверката, за да се препотвърдят политически, като се види тяхното реално електорално присъствие. Кризата в дясното пространство е криза на легитимността и на представителността. Ние трябва да знаем кого точно представляват тези партии сами по себе си. Коалициите имат тежест само когато са следизборни, след като партиите в тях добият реално собствено тегло. Та нали това ни накара да тръгнем да правим електорална партия, да бъдем сами. Това ни накара да си отворим листите към българските граждани, техните организации и общности. Ние предизвикваме останалите претенденти в дясно да направят същото. Но те няма да го направят, защото са или политически нищожни, или стопански конспиративни. Както всяко нещо, съставено от привидности, те ще се окажат мимолетни.

- Ако всяка дясна партия се яви сама на изборите, няма ли десницата още преди изборите сама да остави властта на БСП и НДСВ?

- Моят личен възглед не е тактически обременен. Мен ме интересува едно главно нещо - десницата да стане реалност вътре или вън от парламента, във или извън властта. Аз говоря за смисъла, а не за конюнктурните шансове на дясната кауза. Действителното обединение на десницата може да стане единствено от електорално самодостатъчни и политически състоятелни партии индивидуално проверени чрез избори. Всяко обединение преди изборите е по неизбежност фантомно и с основание може да бъде демонизирано.

- Работещи ли са според вас новите обещания на НДСВ?

- Това, което не й достига на политиката в България, не са обещанията. Особено от НДСВ обещания сме чули най-различни - от царски по-царски. БСП сега излиза с обещание за кифла още по-царска от тази на царя. Всяка друга партия вероятно ще се опитва да наддава и така размерът на кифлата ще продължава да расте до изборите, а след тях ще спихне драматично. Очевидно в България електоратът все още се люшка и вълнува, защото искрено желае приказката за кифлата да се окаже вярна. Самият факт на вълшебната поява на царя в политиката и кривата на неговото одобрение и неодобрение свидетелства за крайните амплитуди на електоралните нагласи. Омразата и любовта, надеждите и реалността са двете обратни страни на една монета, която се върти във въздуха и как точно ще падне на земята никой не може да предвиди. За мен това, което болезнено отсъства от българския политически живот не са обещанията, а политическата воля каквото е казано да бъде изпълнено. Проблемът не е в програмите на партиите. Защото те не се четат от хората, които гласуват. Реално хората не избират между програми. В България се гласува за лица поради фактическа, а не логическа несъстоятелност на програмните документи. И това е същественото. Дефицитът в България не е дефицит на програми, платформи или обещания, а на политическа воля с ясно лице. В политиката на България трябва да се върнат ясните лица с политически добросъвестна воля. Лицата днес са опразнени и пусти, защото у нас се води политика на нарастваща пустиня. И както казва един мъдрец, "пустинята расте, тежко на този, който в себе си таи пустини." Лицето и волята са неща твърде прости, но силно осезаеми и тази политическа сила, която успее да ги върне на сцената, ще спечели.

- Защо ДСБ промени оценката си за БСП? Преди време лидерът ви твърдеше, че тя е реформирана, а пред конгреса я нарече "нереформирана левица"?

- Преди една година БСП като че ли изглеждаше реформирана. Проблемът с БСП според мен е, че има твърде променлива, играеща фасада. Същинското лице на тази партия е силно фигуративно, за него ние трябва прекалено много да се досещаме. Всичко в БСП е "като че ли" - вчера като че ли реформирана, днес като че ли нереформирана. Лицето на тази партия по-скоро прикрива, отколкото разкрива. Намерението на Сергей Станишев да премахне валутния борд е удивително, защото има шифрован произход. То звучи хем заканително, хем смехотворно като една евтина политическа халтура. Не може лидерът на една голяма партия, която мисли себе си като победител на изборите, да комедиантства по този начин. Лицето или не знае какво говори, или се забавлява по един политически нелеп начин.

- БСП иска и бързо изтегляне на България от Ирак. Вие живеете в САЩ, преподавате история на тероризма. Трябва ли според вас България да не праща пети батальон?

- Въпросът не е дали трябва България да се изтегли от Ирак, защото тя в един момент така или иначе ще го направи. Всичко опира до процедурата и процеса на това изтегляне, до степента на координираност и съобразеност с разчетите на коалиционните сили. Решаването на този въпрос би трябвало да следва разума, а не болезнените състояния. Аз чувам призиви към моментално изтегляне. Това би било безотговорно, доколкото България има определени ангажименти, поети вследствие на свободен избор и самоопределение в контекста на световните алианси. Ние сами сме избрали как да зависим от международното положение. Изтеглянето трябва да става по не по-малко отговорен път, не по-малко адекватен на ангажирането.

- Как трябва да постъпи България по отношение на Америка след последния инцидент, когато се разбра, че нашият боец загина от "приятелски огън"?

- "Приятелски огън" е част от тази смъртоносна игра, наречена война. Това може би е инцидент, един нелеп нещастен случай. В момента България не може да направи нищо друго освен да поиска разследване на случая и съответна санкции. Но този инцидент ни дава силен повод да се запитаме какво точно се случва с българите в Ирак. Мога да кажа, че в сравнение с Америка, тук обществото е твърде слабо информирано. Правителството очевидно няма или интерес, или компетентността редовно и навреме да информира, да способства за това ежедневието на българите в Ирак да стане достатъчно видимо за България. Непрозрачността само усилва болезнеността на темата, което прави поставянето на въпроси и предлагането на решения твърде импулсивно.

 http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=388&sectionid=5&id=00002

30.12.2006 г.

ИНТЕРВЮ

Отварянето към света е болезнен процес

 Владислав Тодоров

Един роман може да каже много повече за времето и човека от многото науки по въпроса, твърди известният културолог и преподавател в Пенсилванския университет Владислав Тодоров

ДЕЯН ЕНЕВ

---

Владислав Тодоров е роден през 1956 г. в София. Кандидат на изкуствознанието, БАН (1987). Доктор на философските науки от Пенсилванския университет (1996), където понастоящем преподава културна история на Русия и Източна Европа. Автор на книгите: "Адамов комплекс" (София, 1991, 2006); "Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение"(Издателството на Държавния университет на щата Ню Йорк, 1995); "Малък парадокс за театъра и други фигури на живота" (УИ "Св. Климент Охридски", 1997) и "Хаотично махало: политическа публицистика" (Фондация "Пространство Култура", 2005). През 2006 г. публикува своя първи роман "Дзифт" ("Жанет 45"). Член основател на кръга "Синтез".

---

- Посрещате 50-годишнината си, пуснали корен като преподавател в САЩ. Какви са плюсовете и минусите за вас в творчески план от този ваш избор?

- Все още не съм готов да направя подобна равносметка, да се обърна смело назад и да отсъдя. Но със сигурност мога да кажа, че светът ми стана толкова голям и отворен, че спрямо това, което се опитвам да върша, той създава усещането за някаква непокорна празнота.

- Масово разпространената у европейците, включително и у българите, представа за САЩ не прелива от ентусиазъм. Например ни изумява тоталната липса на елементарни географски и исторически знания у средния американец. Адекватна ли е тази представа?

- По-скоро става дума за някаква европейска имиджова конфекция, лека промишленост на шаблонни образи на Америка и американците. Тази промишленост се бори с неимоверния натиск, който американската култура упражнява не само в Европа. Това е ширпотребно фалшифициране на Америка с цел подкопаване на културната й хегемония. Сама по себе си Америка е страна на велики разнообразия, на крайни състояния, на несъизмерими реалности и феномени. Пътешестването сред архипелазите на американската култура е било винаги източник на мощни вдъхновения, особено за необременени с готови отговори и образни щампи чужденци. Иначе съществува едно натрапливо европейско откриване и преоткриване на Америка. Пред Европа Америка се е изправила като един вечно питащ Сфинкс, чийто въпрос "Коя съм аз?" виси многозначително открит. Отговарянето му е формирало цели мисловни школи и масово споделени заблуди.

- Как дефинирате носталгията? За вас през какви етапи премина тя и сега в какво се изразява?

- Носталгията по отминалото време е по-реална от тази по напуснатото място. Тегли те нещо назад, искаш да се върнеш там, откъдето си тръгнал. Връщаш се, но мястото не е същото, защото в него е протекло време и го е променило. То вече е друго място. И разбираш, че не ти, а времето трябва да се върне на това място - нещо напълно невъзможно. Носталгията прави така, че човек по парадокс да се завръща винаги на не същото старо, а на едно все по-ново място.

- В своя статия от 1997 г. Йордан Ефтимов цитира свой разговор с вас, в който вие сте заявили, че "литературата днес е декоративна, че това е мъртва институция, празна като храм на Веста". Казали сте още, че не познавате голям съвременен писател. Споделяте ли същото 10 години по-късно? Може ли в такъв контекст да се разглежда и появата на първия ви роман на български "Дзифт"?

- Да, спомням си добре тази случайна среща на улицата, разговорът тръгна от дребните житейски работи и бързо стигна до едрите литературни работи, което направи възможно говоренето на едро. Стана дума за отсъствието на големи теми, големи истории, емблематични герои, откроен стил, или иначе казано, на една литература с реални следствия за хода на културата. Тези неща правят писателите и техните романи големи. Днес големите живи англоезични писатели се броят на пръсти. Вероятно последният голям американски роман е "Хладнокръвно" на Труман Капоти.

А романът "Дзифт" е определен като черен роман, кратък опит да се разкаже историята на последната нощ в живота на един бивш затворник в шаблона на жанровата литература, като постепенно в хода на разказа се взриви този шаблон. Жанрът е ограничение, доколкото предполага разказване на определен вид история по определен начин. Това за мен беше основното предизвикателство - да се подчиниш на една жанрова система, на един шаблонно измислен свят и в хода на изграждането му да го преодолееш, подобно на главния герой на романа, който се оказва фатално хванат в капана на класическия любовен триъгълник, сглобен около едно извършено в миналото престъпление.

- Каква е разликата между писането на роман и на културологичен текст?

- Романът е слънчев сплит от идеи, истории и маниер на разказване. В този смисъл той е пределно предизвикателство. По неизбежност всеки автор на романи, било то рицарски, трилъри или метафизични, заявява претенция да принадлежи на едно семейството от световни образци и така по същата тази неизбежност бива оценяван през тях. Световната класика диша във врата на всеки, хванал перото. Така че това мое начинание е рискована проверка за човек като мен, писал нехудожествени текстове, който се залавя с литературната измислица сравнително късно. И както при един културологичен труд, тук също се изисква подготвителна работа - изучаване на епоха, на речеви практики и поведения, на разнообразни факти, на манталитета на големи и малки групи, все неща, които правят една откровено съчинена история поне правдоподобна. Един роман може да каже много повече за едно време, за човека някога, за човека сега и тук и за човека от гледна точна на вечността, от многото науки по въпроса. Писателите би трябвало да разглеждат труда си като източник на стратегически уголемено знание и разбиране на това, което Ницше нарича "човешко, твърде човешко".

- Съзирам в романа ви прилика с езика на Андрей Платонов. Имали ли сте съзнателни усилия в тази посока?

- Платонов е имал силно въздействие върху мен много преди да си помисля да съчинителствам. Приликите вероятно идват от опита да се жонглира с езиковите странности на комунизма. При мен героят излиза от затвора в началото на 60-те години, след като е бил вкаран там преди девети септември. Комунистическият жаргон е попил в главата му по странен, килиен начин, изкривил е съзнанието му по особено нелеп, трагикомичен принцип. Този герой е разказвачът. Историята е разказана от първо лице и идеята, че ставаме свидетели на една черна комедия, би трябвало да идва не просто от жанровия ход на действието, от ситуациите, които то поражда, но и от речевата характеристика на разказващия глас. Друг автор, който обичам, е Джеймс Кейн, авторът на "Пощальонът, който винаги звъни два пъти" и "Двойна осигуровка". Той е един от създателите на черния роман в Америка, или по-конкретно на този вид черен роман, където не детективът, а престъпникът, в изповеден ключ, разказва за престъплението. Методът, който авторите на черни романи развиват в началото на 30-те години е познат в Америка като "твърдосварена" проза. В нея нищо не бива да се точи, действието е задъхано, обратите са внезапни и неочаквани, диалогът е кратък, остър и афористичен. Може да звучи парадоксално, но философът на абсурда Камю пише, че съзнателно е следвал този именно "американски метод" при написването на "Чужденеца". От този метод се ражда и черният филм, или ноарът, който комбинира похватите на трилъра с критическия реализъм и натурализма -- анатомия на криминалните инстинкти на социалното дъно. Неслучайно първата екранизация на "Пощальонът" е дебютът на големия италиански режисьор Висконти, който поставя началото на неореализма в европейското кино. Намерението ми беше да напиша роман, жанрова комбинация от нео-ноар и ретро соц, и затова гледам на Кейн и Платонов като на мои творчески подстрекатели - единият по отношение на композицията на разказаната история, другият -- на нейния исторически конкретизиран език.

- Вероятно като специалист имате достатъчно детайлен поглед върху световната литература. Къде съзирате най-интересните съвременни явления?

- Струва си да се запитаме защо например Русия вече твърде дълго не произвежда универсални, или иначе казано, големи литературни събития. Отговорът няма да бъде лесен, защото Русия все още представлява една от най-престижните и популярни литературни дестинации.

В Щатите се е наложило едно деление на пишещите на автори и на писатели. Писателите са малко, но силно различими един от друг. Авторите са извънредно много и слабо различими един от друг. Така масовият книжен пазар влияе на икономиката на писането и четенето. Налице е нарастваща грамотност в световен мащаб, която прави така, че много да се пише, масово и поточно, а и много да се чете, също така масово и поточно, дори клозетно. Жанровите потоци са мощни и добре обособени, но в масата си - сиви. Съществува и категорията "нечетени бестселъри" - все заглавия, които поради различни "престижни" причини и "авторитетни" препоръки биват купувани, но остават неотворени. От друга страна, сивият литературен поток става все по-чист и качествен. Много са станали авторите на сносна проза, числото на умелите и похватните, на обиграните автори расте, без това да множи големите измежду тях. Безкрайните вариации на литературна похватност не могат да компенсират отсъствието на една голяма история.

- Вашият "български" кураж за 2007 г.

- Куражът да се отворим за света, да се отдадем на света и да ни влияят, да ни поправят, ако щете, за да разберем как ние да му влияем и да го поправяме. Отварянето е изпитание, защото то невинаги води до равноправно взаимодействие с другите. Само конкурентната среда ще ликвидира заблатяването. Това е болезнен процес, доколкото се преоценява значението на самородното според критерия на универсалното, корените на дървото според критерия на короната му, на това, което формира общоевропейския културен силует. Ние трябва да развием свойствена принадлежност към разнообразни духовни семейства, културни класове, художествени жанрове, да развием собствената си разпознаваемост в този широк свят според неговите стандарти и рубрики. Защото в него действа опитно класифициращо око, което подрежда уникатите, за да знае къде да ги търси и намира.

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2517&sectionid=5&id=0001001